Жената която говори с гълъбите

Жената която говори с гълъбите
Леля Величка – жената която говори с гълъбите в центъра на София.

Декември, мъглив и студен…Зима е…
Дребна, възрастна, усмихната жена седи всеки ден близо до светофара пред Съдебната палата, в центъра на София. А край нея – гълъби, толкова много гълъби…Кръжат, кацат по раменете й, кацат в скута й.
Тя ги прегръща, усмихнато им говори, храни ги
Такава една гледка в центъра на премръзнала и забързана София.Жената която говори с гълъбите

Стоя на отсрещния светофар и наблюдавам няколко минути.
Само малките деца се впечатляват от гледката. Повечето хора отминават, дори не забелязват “говорещата” с гълъбите. За около 10 мин. само един човек се спря и подаде на жената мандарина. Не познавам досега по-радостно и благодарно лице за една подарена мандарина.
А наоколо гълъбите кръжат ли, кръжат…
Реших да сторя и аз нещо за жената и пернатите й любимци.
Взех им нещо, приближих се, и подадох плика:

– Вземете г-жо, да хапнете с Вашите приятели
Жената ме погледна и с усмихнати по детски очи отвърна:
– Много Ви благодаря!Жената която говори с гълъбите

И забелязвайки, че гледката с гълъби видимо ме впечатлява продължи:
– И аз не знаех, че гълъбите могат така да се привързват. Отначало бяха малко, сега са много. Идвам всеки ден тук по обед за около 1 – 2 часа, студено е, а и съм на 80 години, полусляпа(бях забелязала, че едното и око е полупритворено)…Много ме е срам…Но…(и наведе очи) Имах престижна работа, бях фотограф, сега съм със 150 лв. пенсия, но нищо ( и пак се усмихна по детски), благодарение на хора, като Вас нито един ден не съм останала гладна. И нямам неплатени сметки.

Попитах я, каза ми, че името й е Величка.
Тя не проси. Нито веднъж към никой не протегна ръка…
Почти под нея стоеше едно невзрачно кашонче с няколко дребни монети..
Ако някой се спре от време на време и пожелае да й дари нещо приема с благодарност и с усмихнати по детски очи… И продължава да милва гълъбите, да им говори а те не спират да се сгушват в нея.
Казали й преди няколко дни, че гълъбите се държат така само с праведни хора. Леля Величка се усмихва и маха с ръка:
– Каква праведница съм аз, щом съм стигнала до тук…

Преди да си тръгна я питам, какво би си пожелала, идват празнични дни, а тя ми каза:
– Аз съм вече на толкова много години и желания за себе си нямам. Но ми се иска да пожелая всички хора да бъдат добри, това ми е желанието.Всеки да се опита да мисли за другия. И политиците ни да мислят за народа, стига са се делили на червени, сини…

Останах още няколко минути а тя не спираше да ми благодари….
После през целия ден си мислих за леля Величка и имах усещането за прелитащи гълъби…

Колко ли често чудото, вълшебството е пред очите ни а ние го отминаваме, не го разпознаваме…

Едно добро сърце…
Една мила дума…
Една протегната с обич ръка…
Една жена в центъра на премръзнала София, побрала в прегръдките си ято гълъби…

Виж още от: Galabari.net

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *